Честно казано, не знам от къде да започна. Не ви ли е омръзнало да гледате новините вечер в къщи? На мен направо ми се повдига: еди си кой убит, шофьор без книжка и пиян уби трима, еди си кой политик обвинен в еди какво си, пребито бебе.... и още много. Хора, къде остана човечността, къде отидоха възпитанието на децата, къде отиде уважението? Да ви кажа ли, къде - в канала. Защо? Много просто - българите се превърнахме в едно малодушно стадо овце, което си седи пред телевизора вечер, пие си ракията, псува ги наред и на другия ден отива на работа и започва с нови сили да негодува и да обяснява, как турците са ни е**** мамата. Вече ми прави впечатление, че дори възрастните хора са забравили ценностите и не обръщат внимание на нищо, освен на себе си. 
Давам пример: ходих до болницата, за едно направление, взех  си пореден номер ( естествено доста голям номер, тъй като имаше няколко пенсионера, които чакат, забележете от 4 сутринта да отворят ) и си зачаках мирно реда. Имаше една бременна жена ( в доста напреднала бременност ), която седеше права, тъй като диванчето беше заето. Жената си мълчеше, но и личеше, че се мъчи ( корема и беше доста голям ). В един момент ми стана неудобно заради нея и се обърнах към нея с въпроса "извинете, кой номер сте поред?", жената трябваше да бъде прегледана след 2-3 номера ( по 10 мин макс на преглед, значи около 20-30 минути ). Обърнах се към седящите и ги попитах "Извинете, бихте ли направили място на жената да седне, тъй като трябва да седи права още около 20 минути, а все пак е бременна?". Леле леле, какво последва: как не ме било срам, да карам възрастни хора да седят прави, а младите да седят. Няма да изпадам в подробности относно кавгата, която се разрази, в крайна сметка, жената остана много смутена и си мълчеше, лекаря излезе от кабинета да види, за какво става въпрос и покани жената да влезе преди всички останали ( и излезе след 3 минути ). Бях просто потресен от реакцията на хората. Никой не му дойде на ум, че това е ПРАВИЛНОТО нещо да се направи, никой дори не предложи на жената да и направи място. А ушите ми, какви думи чуха, няма да ви казвам. Само си спомням, че в един момент не издържах и помолих хората, че все пак са на възрастта на баба ми и не им приляга да се държат така....Леле, как подивяха с нова сила. Както и да е, защо ви разказвам случката, след като мина и моя ред, пожелах лек ден на останалите от разпрата, тръгнах си и видях бременната жена на входа на болницата да чака с млад мъж ( който се оказа бъдещият татко ). Спряха ме и сега ви предавам дословно разговора ( поне, което си спомням ):
Бащата: - Извинете, господине, може ли за момент?
Аз: Да, кажете.
Бащата: Съпругата ми ми разказа, какво се е случило пред кабинета на доктора и как сте се опитали да се застъпите за нея. Исках да ви благодаря за това, понеже аз нямах възможност да дойда с нея и се е наложило тя да седи права, а всъщност е в деветия месец и може да роди всеки момент.
Аз: Няма, за какво да ми благодарите, аз също съм баща и знам, как се чувстваше жена ми, когато беше бременна и колко и беше тежко на края. Просто не ми се стори редно и реших да се намеся, понеже предположих, че на жена ви не и е било удобно да помоли сама.

Имаше още няколко благодарности, след което се разделихме. Целия ден не спирах да мисля, какво би станало, ако жената имаше проблемна бременност, ако видиш ли, тръгне да ражда в коридора и как никой не му направи впечатление. Наистина се почуствах добре от едно обикновенно "благодаря", което получих и някак си целия ми ден ми беше ведро и усмихнато.
Реших на следващия ден да направя нещо подобно - не да ходя да се карам всеки ден с хората в болницата, разбира се, а просто, при удобна възможност да помогна на някого. 
Пред хранителния магазин, видях жена в инвалидна количка. Спрях се и я попитах, дали случайно не и трябва нещо от магазина. Жената се смути първоначално, но после каза, че има нужда от някои неща. Предложих да и напазаря, направих го и когато излязох и и дадох нещата, тя се просълзи, благодари ми и се разделихме. Ефекта беше същият: целия ден, въпреки, че имаше случки, които наистина ме извадиха извън нерви, бързо се връщах до първоначалното ми ведро настроение, прибирах се усмихнат при жена ми и при детето ми.

Защо ви разказвам тези случки и какво целя? Опитайте се поне веднъж през деня, без да търсите нещо насреща, да окажете помощ на някой в нужда или ако някой ви помогне за нещо, едно обикновенно "благодаря", което идва наистина искрено, ще промени деня ви, а защо не и на човека отсреща?
Искам да кажа, че хората забравиха, какво означава, да бъдеш любезен, да бъдеш отзивчив, да подадеш ръка. Припомнете си и ще видите, как това ще събуди едни отдавна забравени чувства във вас :)
Усмихнат ден!